Да пишеш в дневник е като да си бъбриш с най-умния, най-разбиращия, най-приятния човек на света – ти самия. В дневника можеш да кажеш всичко без страх от последствията, без да се съобразяваш с никого и с нищо, и да разтовариш емоциите от деня. Доверяваш се на хартията – този надежден, сговорчив приятел, който не те съди и не те оценява, а кротко приема твоите чувства. Като онзи бръснар, който изкопал кладенец и извикал в него – “Цар Траян има магарешки ушииии...”,  изливаш тайните, които напират в теб, гнева, който те изгаря, нежността към някой, който е далеч. А любовта, ах, любовта, тя вече не е несподелена, щом я разкажеш...

Най-често първият дневник е от времето на първата любов. Лудото време на пубертета - не знаеш кой си, не знаеш къде си. Като всички юноши, и ти чувстваш, че си уникален и че никой не те  разбира. Търсиш безопасен начин да изразиш онези бурни и противоречиви чувства, между които се люшкаш всеки ден. Като описваш на хартия преживяванията си, свикваш да се самонаблюдаваш, даваш оценка на решенията и действията си. Този навик е механизъм за самоконтрол, още едно премисляне на случките през деня, подреждане на плановете за утре.

Актът на писане е дълбоко интимен. Няма нищо по-омерзително от това чужди ръце да пипат страниците, чужди очи да лазят по редовете и да надничат в твоите тайни. Преди доста години моите родители бяха прочели една от вечните ми тетрадки. Дотук добре, но обезпокоени от видяното, те го обсъдили и с един от учителите. Неприятно ми е да си спомням за това, което последва. Приех го като катастрофа, край на света, окончателен и категоричен разрив с тези подли предатели, които така ме обидиха, изложиха и засрамиха. Те знаеха кого обичам, за какво съм си говорила по телефона, какво си мисля – всички важни и смъртно-тайни истории, които трябваше да бъдат само мои. Достъп до тях не можеше да има никой, без да го поканя. Като гадно дете, зодия Дева, дълго си отмъщавах, близо месец се движех като сянка из къщи и не говорех с никого, зъбех им се при всеки опит за сдобряване и трясках вратите. Всички бяхме като болни. Сега като си представя какво са преживели, милите ми майка и татко, иска ми се да им се извиня, но дори и днес нямам желание да го обсъждаме.

Ама и те не бяха прави.

От тогава съм изписала десетки тетрадки, бележници, листове, гърбовете на купища стари пликове за писма. Така е, навиците трудно се забравят. Няма нищо по-приятно от това да пишеш във влака и почеркът ти да следва ритъма на неговото поклащане. Нищо не може да замени дращенето по листа в тъмното, когато подсмърчаш тихичко и няма с кого да поговориш, най-близкият ти човек спи до теб, а си сам, защото той ти е чужд и далечен, като в далечния край на една студена вселена. Или тихите часове, когато бебето е заспало, пелените са простяни и съхнат, на котлона се вари ябълка и в стаята няма никой, не можеш да излезеш, нито искаш да се отделяш от него, и се чува само лекото съскане на молива по хартията. В 12 часа да напишеш “Честита Нова Година” за някой, който не е с теб, не е, а ти липсва...

А по-късно, да четеш старите си дневници е най-интересното, което може да ти се случи. То е като да водиш разговор с любим  човек, който си е заминал и сега отново го разпознаваш, такъв, какъвто е бил – по-млад, по-наивен, смешен или вбесяващо глупав.

Аз преди години. Дневниците са писма, които сама си изпращам. Мога да протегна ръка, да изтрия замъгленото стъкло на отминалото време и да се видя като студентка. Влюбена. Разлюбена. Бременна. Майка.

Много фатални проблеми вече са разрешени, много чувства са избледнели и увяхнали. “Неприятно преживяване. Днес пътувахме половин час с трамвай и половин час с тролей, после чакахме близо час да дойде нашият ред при зъболекарката, и Иво не пожела да си отвори устата. Не можахме да го накараме по никакъв начин и накрая си тръгнахме, без да му оправят зъба. Много съм разочарована...” А човечето е било на три години, и зъбът отдавна вече го няма.

Днес този Иво е във втори клас. Лесно разчита школувания ми почерк, което ми напомня, че трябва да започна по-внимателно да си прибирам личните неща. Не искам той да знае какво ме е ядосало, за какво си мечтая, как се справям с парите. Той пак знае, но когато е написано, е друго. Тогава се превръща в тайна.

Там съм аз, и ако някога, съзнателно и по свое желание, дам на друг човек да прочете какво пише в моите тетрадки, това ще е все едно да му подаря себе си. Щом поемам риска да му повярвам, значи наистина искам да ме опознае и много, много го обичам.